Величково
Снимки: Теодора Джерекарова, Санита Куцарова и Георги Попов
Селото
Има села в България, които остават в теб много по-дълго и по-дълбоко, отколкото си мислиш, че биха могли. Такива места носят спокойствие, което постепенно започваш да усещаш и пазиш в себе си. Именно такова се оказа и село Величково.
Разположено в Южна България, в област и община Пазарджик, селото днес е дом на малко над 1500 души. Името му е дадено в чест на Константин Величков, писател, общественик и една от ярките фигури на българското Възраждане. Историята около преименуването му не стои на повърхността, но присъствието на името носи усещане за просвета, култура и вътрешна будност у всеки, който стъпи там.
Над Величково се издига хълм с голям кръст и новоизграден параклис, доставен от Солун по специална поръчка и молба на жителите на селото и Атанас Илиев, бивш министър на вътрешните работи в България, родом от Величково. Местните жители очевидно подхождат с уважение и грижа към новия дом на светлия дух в селото. До него има чешма с топла вода, а срещу кръста стои камък с естествено оформен негов образ, забелязан едва след построяването на големия му двойник.
Имаше нещо много тихо и свято в селото, в читалището и на хълма. Не толкова религиозно, колкото смирено. Място, в което чуваш тишината, спокойствието и благостта на собственото си съществуване.
Екипът и преживяванията ни
Първото ни посещение във Величково беше съвсем кратко през март 2026 година. Бяхме на път за селата Ганчовец и Ветринци и се отбихме за час, за да оставим материали за фестивалните събития. Още с влизането в читалището стана ясно, че този час няма да бъде обикновен.
Соня Консулова, библиотекар и секретар на читалище „Отец Паисий“, ни разведе из сградата така, сякаш ни показва семейната си история. С грижа, лъчезарност и чиста радост, която определено ни зарази и зареди. Главната зала ни посрещна с високи тавани и сцена, с изключително красиви редици от столове, които можеш да снимаш от всеки възможен ъгъл и да се чудиш колко ли спомени са преживени тук.
В репетиционната стая бяха подредени купи и статуетки от певчески и танцови състезания на формациите в селото. Не бяха прибрани в шкафове, а оставени на видно място. Соня се усмихна и каза, че така участниците и децата могат да ги виждат, да се гордеят и да помнят какво са постигнали.
После се качихме в библиотеката - пространство, изпълнено със светлина, не само защото почти всяка стена беше прозорец. Беше тихо и отрупано с прилежно подредени книги, близо 13 000 на брой, които очевидно не стоят забравени по рафтовете. Соня знаеше коя книга от кого е прочетена, какво обича да чете всеки читател и кои заглавия се търсят най-често.
Тогава си дадохме сметка, че тук библиотекарят пази връзката между хората и словото. Важна задача в свят, който чете все по-малко и постепенно губи проницателността на душата си. След това минахме през гардеробната и балкона на главната зала над сцената. Около нас имаше стар стан, чинове, телевизори и книги - предмети от различни времена, останали опазени да съществуват заедно.
Гледката беше едновременно красива и тъжна. Не заради самите вещи, а защото осъзнаваш колко много памет живее в подобни места и колко лесно тя може да бъде пренебрегната. И въпреки това читалището продължава да поддържа будни и словото, и хората. Това се случва благодарение най-вече на онези, които се грижат за него, Соня Консулова и Емилия Апостолова.
Разделихме се със Соня и Емилия с чай и обещание, че скоро ще се върнем. И наистина се върнахме!
Хората
Второто ни посещение беше за Гергьовден. Този път останахме цял ден, Евгения, Сани и аз, Теди. Пристигнахме рано сутринта и заварихме селото кипящо в подготовка!
Имаше цяла програма - песни, жени, мъже и деца в традиционни и чисто нови носии, черги, покрити с вкусна храна, прясно изпечени питки, баници, айрян и интересни десерти. Всички присъстваха с цялото си внимание. Събитието беше посветено на Гергьовден и бе част от новосъздадена традиция в селото. Хората пазят обичаите, но едновременно с това ги развиват и пречупват през собствения си съвременен поглед. Всичко се случваше горе на хълма, на една майски зелена поляна, сред дървета, пръскащи се от слънчева светлина.
Новите носии, ушити специално за празника, бяха много красиви. Гергана Гуглева, част от местните певчески и танцови формации, ни потопи в хобито си да реставрира стари носии. Разказваше за шевиците, пафтите, сърмата, везбата и металните накити, които внимателно издирва и пришива отново към дрехите. Традицията тук не се възприема като експонат, тя се уважава и преживява със страст, любопитство и истинско участие.
Ние трите снимахме навсякъде, където успеем, сцена, хора, приготовления, смях и музика. През цялото време имахме усещането, че този ден трябва да продължи още малко.
Във Величково времето не тече. То просто е. Точно това пазят подобни села. Не просто обичаи, а способността хората да изграждат нови спомени върху старите, без да губят връзка с тях.
Какво ще се случва нататък, предстои да разберем.
