КУРТОВО КОНАРЕ
Селото, в което познахме звука на любовта
Снимки: Георги Попов
Селото
В Куртово Конаре ни посрещнаха Еми и Здравка – устойчивият глас на читалището, приветливи и готови да ни разкажат за читалищната дейност, библиотеката и самото село. То се намира в Южна България, в община Стамболийски, област Пловдив, и има население от 2325 души. Читалището е разположено на огромен площад, до който има детска площадка и беседка, а първото нещо, което си помислих, беше: „Еха, ето така трябва да изглежда всяко село през XXI век.“
Селото е известно с предприемчивите си жители, които поколения наред развиват земеделие и градинарство. Смята се, че то носи името си от османския земевладелец Курт, а през годините се превръща в едно от най-известните градинарски селища в България. Именно тук се зараждат традициите в отглеждането на прочутите куртовски домати, чушки и ябълки, които и до днес са символ на района.
Именно в това село се провежда „Куртово Конаре Фест“, където всяка година посетителите могат да опитат традиционната местна лютеница – емблемата на селото. Освен кулинарните изкушения, гостите могат да разгледат фермерския пазар, откъдето да закупят пресни плодове, зеленчуци и други качествени продукти директно от производителите. Атмосферата се допълва от изложби на местни творци и разнообразни творчески работилници, в които малки и големи могат да се докоснат до занаяти като грънчарство и тъкачество. През целия ден празничното настроение се поддържа от музикална програма, съчетаваща автентичен български фолклор и съвременни изпълнения.
Нямаме търпение да се включим в състезанието за лютеница, като дегустатори, разбира се. Фестивалът през 2026 г. ще се проведе от 11 до 13 септември.
Училището
Част от екипа ни беше заведена до постройка, наричана от Еми неколкократно “сграда на паметта”. Построена 1880 г., тя е функционирала като читалище, после здравна служба, за да се превърне в началото на 20-ти век в едно от първите земеделски училища. Много логично предвид богатата кулинарна култура на селото. Постройката, която видяхме ние бе приютена в двора на църквата и спокойно съжителстваше с дърво, чиито клони се подаваха през покрива. Това далеч не означаваше обаче, че за нея няма бъдеще. Еми ни разказа, че специалист-конструктор вече я е оценил и въпреки съмненията, се оказало, че подлежи на реставрация. Крайната цел е ясна - място с няколко зали - музей на местния поминък, галерия за събираното в селото изкуство, зала за събития, пространство за вече случващите се работилници. Оказа се, че жителите на Куртово Конаре бавно и постепенно, благодарение на лични дарения, са направили първата стъпка към този процес. По всичко личи, че той е в сила и действащ, макар да има нужда от по-сериозна подкрепа.
Беше ни разказано за местна легенда. На няколко крачки от училището се е намираше гроба на дядо Александър, направил първата мелница за червен пипер в България. Описаха го като иноватор, въвел начини за отглеждане на домати за пазар. Единственият негов физически портрет е този на надгробната му плоча. Увериха ни обаче, че са направили копия, които се пазят както в читалището, така и в изложбата за дарителите, тъй като вярват, че това, на което е научил селото е безценно.
Преживяването на екипа
Пристигнахме час преди началото на прожекцията и времето мина неусетно, защото Еми ни разказа за голямата зала в читалището. И днес тя е впечатляваща със своите 150 места, а преди ремонта е разполагала с цели 350. Във фоайето на читалището беше подредена изложба на местни художници, посветена на земеделието. Преобладаваха натюрморти с плодове и зеленчуци, както и красиви селски пейзажи.
Стигнахме и до библиотеката, която прилича повече на градска. Пространството е подредено артистично и е изпълнено с множество съвременни заглавия, на които местните жители могат да се насладят.
Освен това има специален кът за детска литература, сред която открихме и книги на чужди езици. Друго любимо място се оказа балконът, до който се стига през библиотеката – голям, просторен и с прекрасна гледка към целия площад на селото.
Прожекцията и публиката
Прожекцията се проведе в малката зала, а филмът, който бяхме подготвили, беше великолепният „Звукът на любовта“ на Ева Либертад. Залата се напълни, а сред зрителите имаше и гост от София, който беше дошъл специално до Куртово Конаре, за да гледа филма.
Тъй като той разглежда темата за глухите хора, прожекцията беше със специални субтитри. Преди началото Ния пожела „Приятно гледане“ на жестомимичен език и дори не предполагахме колко много ще означава този жест за публиката. Оказа се, че сред присъстващите има две глухи жени.
Научихме това съвсем случайно, когато след края на прожекцията разговаряхме с хората, за да споделят впечатленията си от филма. Заговорихме едната жена и се сблъскахме с езиковата бариера. Въпреки че не можехме да комуникираме свободно, тя изрази благодарността си, като ни прегърна и направи сърчице с ръце. В такива моменти няма нужда от думи и истински разбираме силата и смисъла на филми като „Звукът на любовта“. Макар и само за по-малко от два часа, тези хора се почувстваха приобщени и на място, а това за нас означава много.
След финалните надписи в залата се оформи приятна дискусия, в която всички желаещи споделиха своите мисли относно изгледаното. Направихме и индивидуални интервюта. Някои хора разказаха, че в семействата им има близки със слухови увреждания и че за тях е било важно не само да присъстват на прожекцията, но и да разговарят с екипа за значимостта на темата.
Мнение изрази и едно младо момче, дошло заедно с леля си. Тъй като не живее в България, говореше не съвсем свободно български, но нямаше търпение да ни сподели колко силно го е впечатлил филмът и че мечтае да стане актьор. Разказа ни още, че не си представя да изиграе подобна роля, защото намира актьорската игра за изключително емоционална и трудна.
Няколко учителки от селото също споделиха с нас, че на хората с увреждания не се обръща достатъчно внимание и как подобни сюжети дават нужната гласност. Своите впечатления изказа и кмета и ни благодари за възможността да гледат този филм в Куртово Конаре.
Преживяванията на екипа не свършват тук
Прожекцията приключи, хората си тръгнаха с пълни сърца и леки души, а ние се почувствахме удовлетворени от това, което правим. Но това не беше всичко.
На първия етаж на читалището започнаха да се събират жени, които, както се оказа, танцуват народни танци. Нямаше как някои от нас да не се включат. Така Сани установи, че е загубила тренинг и трябва да се вземе в ръце – не може по средата на едно хоро вече да оставаш без въздух…
Освен емоционалния подарък, който получихме от срещата с всички тези прекрасни хора, Еми и Здравка ни подариха кукла, изработена от царевични листа. Тази дама вече става част от нашите талисмани и ще намери своето място в пътуващия ни офис.
И за финал, като красив завършек на кръговрата – както ни посрещна Куртово Конаре, така и ни изпрати - с щъркел.
А ние отлитаме към следващото село и нямаме търпение да разберем какво ни очаква на следващата ни спирка.
