КОВАЧИЦА
селото, което ни посрещна с уклей с лимон и кино на открито
Снимки: Давид Кирилов
Стигането до Ковачица беше интересно приключение. Павиран път, обграден от полета, води от Лом до селото. Тъй като спряхме да обядваме в Лом, Сани си припомни как се сервира, защото в заведението си търсеха допълнителен персонал. Добре е да можеш да правиш много неща. Докато тя сервираше, Давид спомена, че това е достойно за сюжет, стига Сани да обърне таблата с напитките върху Петър и да го измокри, след това извинение, подсушаване, игра на погледи и влюбване - как ви се струва тази драматургия?
Селото
Хапнали и смеещи се, потеглихме към селото и първото нещо, което видяхме, когато пристигнахме, беше един огромен, огрян от слънцето площад. Именно на това място по-късно се проведе и прожекцията, но преди това да се случи има много други неща за разказване.
Слязохме от колата пред къщата на една мила и любезна баба с бастун, която нямаше нищо против да паркираме пред дома ѝ, и отидохме на площада. Ковачица се намира в Северозападна България, община Лом, област Монтана. През селото преминава главен път, а от двете му страни са подредени живописни къщички и големият площад в центъра. Стъпвайки на него, осъзнаваш, че селото е на етажи, въпреки че привидно изглежда равно и право.
Площадът е първият етаж. Качвайки се по стъпала, обградени от градинки и дървета, се достига до втория етаж - където се намира сградата на кметството. В тази сграда днес се помещава и читалището на село Ковачица. А третият етаж е отвъд кметството и на него се намират Детска градина „Здравец“ и площадка с лостове и уреди за тренировка на открито. Но за да разберем за тези етажи и как се стига до читалището, ни посрещна Ива - местният ни кинобудител.
Ива и дейността в читалището
Ива ни приветства в залата на читалището, в която има поставен екран, множество столове и удобни барбарони. Спомена ни, че тази зала е едното ѝ дете. Тя нарече другото си дете библиотеката. В очите ѝ се четеше много любов и гордост, когато прекрачихме прага ѝ. Изобилие от заглавия чака читателите, старателно подредено по рафтовете, а колоната в центъра ѝ е украсена с шарени букви, изписващи „БИБЛИОТЕКА“ - точната дума, описваща това пространство, е „уют“.
Именно в библиотеката направихме интервю с Ива, в което ѝ зададохме множество въпроси относно селото и читалището. Ива не е единственият ни домакин - в библиотеката се присъедини и Нина, която също работи там от много години. Двете ни показаха запазен архив с албуми, които разказват историята на селото. Един от тях съхраняваше снимки от строежа на сградата на читалището през 1925 г., която за съжаление в наши дни вече не съществува. Двете дами ни разказаха, че е била построена от доброволци от селото и цялата тази информация е съхранена именно в албума.
Албумите са дело на предишния секретар на читалището. След смъртта му семейството му ги открива и ги предава в читалището, за да бъдат съхранени. Ива с усмивка сподели, че след като са ги получили, е качила техни снимки във Facebook и много хора са писали, защото сред страниците им са открили имена и фотографии на свои роднини. Други албуми, които ни направиха впечатление, са тези, които свидетелстват за диригента на селото и художествената самодейност в читалището.
От дума на дума дойде време за изнасянето на екрана навън. Затворен в един кашон, далеч не е толкова внушителен и ни беше трудно да си представим това, което ни описва Ива, преди да го видим с очите си.
Прожекцията и публиката
Навън бяха изнесени бели пейки, които Нина почисти, а ние сформирахме една сговорна дружина, за да надуем екрана и да поставим голямото бяло платнище. Сега ще ви разкажем как точно се случва - с помощта на компресор се надува черната рамка на екрана и той продължава да вкарва въздух в нея през цялото време, докато екранът трябва да стои на мястото си. След това се залепя бялото платно, което трябва да е добре изпънато, за да може впоследствие и образът да бъде добър. Следващата стъпка са въжетата, които се забиват в земята, за да държат цялата тази конструкция изпъната и изправена.
Когато екранът беше готов, направихме технически тест за картината и звука на филма и дойде време да изчакаме да се скрие слънцето. Към 20 ч. площадът започна да се пълни и белите пейки да се заемат. Когато зрителите вече бяха насядали, ние направихме кратко представяне на филма и дългоочакваният момент за началото му дойде. Забелязахме, че няколко коли спряха, организирайки си своеобразно автокино.
Преживяването на екипа
Да ви разкажем малко и за нас? Как си прекарахме в Ковачица - ами, хареса ни! Нина и Ива ни разказаха как се приготвя традиционна за този край супа - саламура. Лъчи, нашият козлодуйски генератор, вече знаеше какво представлява - с варена риба и люти чушки, но за останалите беше новост. Е, има и нещо ново, което всички научихме - думата „мореник“. Мореникът е част от носията, която ние познаваме като бръчник - а именно силно набраната или плисирана задна престилка. Трябва да си направим „Речник - На кино, на село“.
Този път не ядохме саламура, но пък домакините ни бяха така любезни да ни почерпят с уклей. Едни малки рибки като цаца, но речният ѝ вариант. От кръчмата ни дадоха и щедро количество лимон и така научихме следната мъдрост: „Ако няма кръчма - няма ток, ако няма ток - няма кино.“ Именно от там идваше токът, който стигаше до площада, за да се проведе прожекцията на открито.
Разходихме се малко из самото село, преди да си тръгнем. Видяхме детската градина, гнезда на щъркели, един огромен кактус, поникнал на тротоара, и различни плодни дръвчета. Някой може и да е забелязал група от четирима, увиснали на една черница. И тук се роди един спор как всъщност се казва този плод - черница, бубонка, дуда? В Горнооряховския край е познат като бубонка. Другото ни похищение беше върху една вишна, която се оказа доста кисела.Поне преживяването ни беше сладко.
Често се случва да се прибираме по залез, винаги е красиво, но този път небето се усещаше някак по-близо. Давид коментира, че това е така, защото сме в равнина, което накара Лъчи за пръв път да осъзнае защо винаги е вярвала, че залезите там, от където е, са специални.
И тук е моментът да затворим страницата и да ви кажем: „До следващия път!“
