ДОЛНИ ВАДИН
Долни Вадин - рано или късно всички се връщат при реката
Снимки: Давид Кирилов
Пътят до селото
Разказът за Долни Вадин започна около седмица по-рано, когато стана ясно, че Мишето (позната ви от работилницата по цианотипия) не може да пътува на предвидената дата. Това оставаше екипа ни с един шофьор и един камеро-разбирач по-малко. Звучи като причина за смяна на плана, но за щастие нито Лъчи, нито Деси се изплашиха от приключението, което предстоеше. А то нито беше кратко, нито си струваше да се изпусне.
Ако това беше началото на филм, пътуването щеше да започне с полиекран.
От едната страна - Деси: събуждане в Казанлък, приготовления, носене на средноголяма рамка за картина (ще разберете защо по-късно) и потегляне. От другата - Лъчи: качване в такси, носене на статив и камера, среща с шофьор, който се се оказва бивш оператор в телевизия, набавяне на още един фен на фестивала, осъзнаване, че онлайн плащането за билета от София към Плевен не е минало, нареждане на най-бавната опашка за нов, присъствие на скандал на хора, които се пререждат.
Каква беше кулминацията на всичко това? Лъчи и Деси пристигнаха в Плевен. Престоят им остана в спомените им със запознанството, кафето и гледачките, които ги заговориха на автогарата.
Пътят претърпя още една спирка - Крушовене, където ги посрещнаха кметът на Долни Вадин - Иван и жена му Анелия - секретарят на читалището. Те ги откараха до селото. На фона на цъфнали слънчогледи от двете страни, слушаха за празниците в Долни Вадин, за представленията, в които често се включва и кметът и как местния събор се организира от самодейци.
Селото
Разбраха, че Долни Вадин оживява лятото. Когато телефоните им започнаха да хващат роуминг от Румъния, осъзнаха, че са пристигнали.
Спряха за обяд в дома на Ани и Иван. Така се случва, когато двама гостоприемни домакини те приканят с “ама как, бабата е направила питка”. Бяха посрещнати на влашки, какъвто е обичаят за крайдунавските села, а северозападната душа на Лъчи беше на мястото си. “Наздраве” е “Норок”. Само това да запомните, няма да е малко. Край добре наредена трапеза тръгва и разговорът - за селото, за снахите, за тъщите и за лястовиците, направили си гнездо от вътрешната страна на лятната кухня. Домакините ни разпитаха Деси за тънкостите на актьорската професия - разбира се трудни ли са текстовете за запомняне и как се преценява кога е редът ти да говориш. Тя не очакваше работилницата да започне от обяда.
Читалището
Планът за деня беше ясен - намиране на подходяща локация за работилницата “Камерата - моят приятел”.
След обстойната обиколка на читалището беше решено, че библиотеката е най-подходяща. Деси беше измислила начин, по който децата да могат да виждат себе си прожектирани на екран в реално време, но уви, нямаше правилния кабел за това. Идеята щеше да се осъществи в пълния си блясък във второто издание на работилницата в Бузовград.
Читалището в Долни Вадин бе ремонтирано, Ани сподели, че първият етаж от скоро функционира като фоайе. Със сигурност мястото беше приветливо. Част от картините по фасадата и външната сцена пък бяха дело на хора, идвали по проекта “Село на заем”, в който младежи от града заживяват на село за определено време. Фактът, че подобни инициативи се бяха случвали там доказваха още веднъж гостоприемството на мястото.
Местните хора
“Не си носите бански?” възкликна Ани, когато заведе момичетата там, където щяха да спят. Причината? Къщичките се намираха на брега на Дунав, където всички долно-вадинчани прекарваха горещите дни. Собствениците им - Ива и Детелин се занимаваха основно със земеделие, но от 2024-та развиваха туризма в селото, чрез двуетажни дървени къщи за гости.
След кратка почивка от пътя и жегата, Лъчи и Деси прецениха, че е време да намерят от къде да си купят нещо студено за пиене. Знаеха, че за да опознаят селото, трябва да намерят МАГАЗИНЧЕТО - онова с версиите, водени на ръка, което събира котки, дядовци, внуци и най-актуалните новини. Спойлер - откриха го, но преди това се позагубиха малко и се запознаха с “Набора”.
Така наричаше себе си един добродушен дядо, с пострадал крак и ясносини очи. Контузията по никакъв начин не му пречеше да слиза до реката и да си приказва с хората. Сподели им, че не се затормозява с имена, а нарича всички “наборе”. Той ни разказа за своите впечатления от “Село на заем”, за живота си и за промяната на селото през годините.
Когато магазинчето беше успешно намерено, обградено от няколко задрямали котки. Наборът вече беше част от компания, която приведства двете новодошли. Основна тема на разговор на масите пред магазина беше факта, че голяма част от хората се прибират в селото само през лятото. Ситуацията при децата беше подобна. При въпрос къде им харесва повече о - в Долни Вадин или в града обаче отговаряха в селото. Основните причини бяха две - реката и читалището.
Работилницата
За работилницата децата бяха разделени на две групи - сутрешна и следобедна. Смените протекоха по сходен график - актьорски упражнения за загрявка, научаване на разликата между игра в театър и такава пред камера, наместване на кадър - тук послужи рамката от по-рано - тя беше своеобразното око на камерата. Първата група беше най-фокусирана в упражнението за имитации. Целта му беше пресъздаване на вече познат персонаж. За изненада на екипа няколко деца от втората група поискаха да застанат и зад камерата. Това даде идея в посока такава работилница. Всички деца бяха научили кратки откъси от “Чарли и шоколадовата фабрика”. Изиграха ги пред камера, след което се видяха на широк екран, чрез проектора в читалището.
По средата на работния процес дойде и Давид, за да го заснеме. Беше объркан от липсата на обхват и румънския роуминг, но това по никакъв начин не попречи на задачата.
Прибиране
Втората работилница завърши с дъжд - предвидим отговор на горещините. Екипът беше заставен да си вземе домашни краставици и домати от биопроизводството на Детелин и Ивет. Възползва се без колебание.
Привечер потегли обратно към София. Превозът този път беше директен - кемперът на Давид. Това обаче не означава, че нямаше спирки - за кафе, гориво и слънчогледи. Прибирането беше съпътствано с красиви снимки в широките полета и малко кал по обувките, която беше гордо пренесена и в София.
С това пътуване слагаме край на “На кино, на път” за 2026-та година. Благодарим ви, че влязохте в колата ни и преживяхте с нас всяка работилница, прожекция и изненада. Нямаме търпение да се завърнем догодина с още истории. Обещаваме ви, че имаме много какво да разкажем.
